Регенерацията е процес на създаване на нещо ново. Макар на пръв поглед да оставаме с впечатлението, че тази изложба ще рециклира, тя го прави не като връща старите вещи към предишния им живот, а като им дава нов. Освен това преизползването на тези предмети и материали става невъзможно с новия им облик – те вече са нещо друго. Или, както удачно казва афишът на изложбата, те се превръщат в „културна рециклирана реалност“.
Още от вратата става ясно, че това е нов поглед към нещата и че посетителят на изложбата не е просто наблюдател, а влиза „вътре“ в изкуството и концепцията. Характерният цвят окъпва целия първи етаж на Дома на архитекта, а самото пространство на старата сграда е преосмислено. Но не изцяло. Листите, налепени по пода, стените и тавана, са планове, превърнати в амбалаж. Както самите табла от изложбата казват, тези стени „предлагат пренастройка на погледа: от употреба към значение, от функция към въображение, от еднократност към втори живот“.
Също на първия етаж се намира и друг експонат – „Опора / отсъства“. Посетителите естествено един след друг се питат дали „става за сядане“, преди сами да преценят, че розовият плексиглас, обвил стария диван, чийто силует едва се вижда, е твърде крехък, за да изпълнява първоначалната му функция. Екипът, който стои зад изложбата, го обобщава така:
„Диванът не е спасен, за да бъде ‘като нов’. Той е спасен, за да бъде прочетен наново – като свидетелство за потребление, за привързаност към удобството и за възможността дизайнът да бъде не услуга, а въпрос.“
Централната част на първия етаж обаче е заета от инсталацията „#Regeneration“. Тук материалът има своите ограничения и светещата неоново розова лента прави завои и линии, които не винаги ясно изписват думата. Но след като се отдели малко време, при горната част на изложбата Regeneration започва да изпъква – където и да погледнеш, дори извън пространството на самата изложба. Самият надпис донякъде засенчва гофрираната ламарина, към която лично аз имам смесени чувства. Тя е груб и индустриален материал, но от друга страна е лека и предлага пространство за импровизация.
Вторият етаж на Дома на архитекта приютява останалите инсталации от изложбата. „Пластове памет“ представляват ремонтирани вещи от ежедневието, но не по начин, който да ги направи използваеми отново, а за да накарат посетителите да си зададат въпроси като: „Защо новото автоматично изглежда по-ценно от поправеното?“ и „Какво губим, когато ‘перфектното’ е единственият приемлив стандарт?“.
Следите от използване и счупване са това, което прави тези вещи различни и уникални – с лична история. Освен това 12 участници са допринесли със собствени „поправки“ или допълнения към мебелите, за да акцентират върху ремонта като форма на авторство.
След „Пластове памет“ сме изправени пред „Рециклираната граница“ – сглобени и боядисани щайги. Тази инсталация предлага нов прочит на добре познатата пластмаса. Всяка щайга е оцветена в характерното розово и създава почти прозрачна стена от крехък материал. Неизбежно това може да наведе на мисълта за рециклирането на щайгите – не като материал за поддържане на пазарната икономика, каквато е първоначалната им цел, а като физически граници и стени, след като вече са се амортизирали.
Когато преминем границата, ни очаква „Изкуствено предаване“. Стар телевизор предава видеа, генерирани с изкуствен интелект. Това не е реалността, а преосмислена и синтезирана интерпретация от алгоритъм. Инсталацията представя обединението на старото и новото – на истинското, на това, което е било, и на онова, което никога не е съществувало.
Над всичко това висят синеещите се „1,176“ ленти, останали от материал за завеси. Докато завесите по принцип са създадени да ограничават, тук те обогатяват пространството. Те създават изкуствено небе над цялата изложба.
Вероятно скринът от „Луксозен отпадък“ е имал дълъг и продуктивен живот, преди да бъде спасен в последния момент. Макар и със следи от употреба, този артефакт е здрав и все още функционален. Към тази негова жива функционалност сочат именно дрехите вътре. Неговата история и тази на другите мебели, както и фактът, че създателите на изложбата живо описваха процеса на регенерация, донякъде придават чувство на съпричастност към неодушевените вещи, които дълго и мълчаливо ни служат.
Накратко: скринът и салфетките по него срещат две различни скорости на изчезване. Тази на салфетките е бърза – „за една вечер“, докато тази на гардероба може да бъде десетилетна.
Но в крайна сметка нито едно от тези не изчезва, след като го изхвърлим. Всички тези предмети, обичани дълго или оценявани за миг, продължават да съществуват далеч от нашите очи – по бунища и сметища. Регенерацията, преизползването и преосмислянето могат само да ги спасят от забравяне, а не от изчезване. Не да заметем „боклука“ под килима, а да му придадем ново значение и може би нова цел.
Зад изложбата стои Creative Studio Bonbon – студио, което търси различен поглед към дизайна и неговата функция. Екипът е съставен от българи, получили професионалното си образование и опит в Лондон, а този опит ясно личи в подхода към #Regeneration, реализирана в пространството на Дома на архитекта.
Проектът е резултат и от няколко колаборации: платът за инсталацията „1,176“ е предоставен от Mirage, боята за „Рециклираната граница“ идва от Orgachim, а в „Пластове памет“ се включват и 12 участници, които чрез керамични намеси дават нов живот на старите мебели. Така изложбата се оформя като общо усилие между различни хора, материали и идеи, обединени около темата за регенерацията.